Разговор с един многоформатен творец в традиционните японски изкуства
Стартирам тази нова рубрика с надеждата, че ще потръгне така, както започва – с един забележителен талант. Тя рисува, практикува и преподава японска калиграфия, пише поезия в източни формати с изумително творческо дръзновение, тя е съзидател, художник, естет, автор на книга с Хайку и Хайбун.. Учила е философия на съвременното изкуство в СУ София и не е спирала да се обучава и самоусъвършенства, а нейните Хайку-стишия са толкова естествени и докосващи!
/Всички фотографии и изложените на тях произведения са авторски материал на Венелина Петкова ©, ако проявите интерес – не се колебайте да се свържете с нея на ФБ страницата й!/
Ето за какво си поговорихме с нея:
МЗ: Нека започнем с един въпрос, който преследва любопитството ми: В качеството ви на широкоспектърен творец, отдаден на множество изкуства от спектъра на японската традиция – как се случи така, че едновременно творите в поетични японски формати, практикувате калиграфия и рисувате вашите суми-е произведения – толкова по японски изчистени и същевременно заредени с емоция, хармоничност, контекст? Как съвместявате всички тези свои творчески дейности и как те си взаимодействат и допълват помежду си?
Венелина Петкова: За мен хайку, Шодо (Пътят на четката) и суми-е (източна живопис с туш) са свързани. Често преди или след Шодо практика или докато визуализирам и „обмислям“ някоя авторска суми-е рисунка, в мен изникват стихове, или образ, или идея за стих – обикновено, но не непременно кратък хайку стих.
И имам чувството, че идват от едно истинско мен или може би от онова „някак отвъд мен“ – от сърцето/ум, от творческото съзнание, което всеки притежава и което не е съвсем идентично с нашето ежедневно състояние на ума. Това е в най-чист вид моят творчески процес. Често тази свързаност между тях учудва и мен самата. Друг път просто имам вътрешен повик да пиша – хайку или друг вид поезия, понякога дори кратък разказ.
МЗ: Има ли японската култура отношение към вашето образование, среда, предварителни предпоставки?
Венелина Петкова: Откакто се помня, винаги съм имала нужда от досег с изкуствата – и още повече от творчески процес. Дори когато нямах среда, възможност, достъп до тях в степен, в която съм желала. И винаги по някакъв начин съм си набавяла необходимата ми „доза“. Моето родно семейство е от хора-инженери, хора на практичността и утилитарното, от което всички имаме нужда, но тази посока никога не е била моята. Може би затова започнах да се занимавам сериозно и редовно с поезия и изкуство чак когато станах на 30 години и забременях с прекрасната си дъщеря.
Иначе, чела съм много, учила съм в Софийски университет философия на съвременното изкуство, а и дълго бях модел в Академията по изящни изкуства (да, тази опитност ми даде много) – и така съм била близо до философията, естетиката и изобщо – до света на западното визуално изкуство. Посещавала съм и художествени курсове.
Но с хайку, Шодо и суми-е е различно, а те ме омагьосаха – тази несигурност на крайния резултат, готовността да бъдеш изненадан от себе си, от четката си, от хартията, търпението и толерантността (отново на първо място към себе си, но и към другия, която възпитават), този свят на танца с четка, на движението и загатването; на умението да изразиш синтезирано чувството си и поетичния си миг: в България няма специалности или курсове, които ги развиват достатъчно сериозно. Всъщност май изобщо няма. Затова тях опознавах и практикувах основно чрез чуждестранни източници, а продължавам и сега, като се стремя да съм възможно най-близо до първоизточника – Япония (понякога и Китай).
МЗ: Как се запознахте и увлякохте по източната философия, какво ви заведе в необятната територия на японските изкуства, в каква последователност? Какво ви дават те?
Венелина Петкова: Много често се питам не как и какво, а защо (?). Но не бих могла да отговоря на този въпрос защо се насочих основно към далекоизточната естетика и практикуването на далекоизточни изкуства. Само знам, че този факт също води началото си още откакто бях малка. Колкото и по женски романтично да звучи, мисля че това е силно привличане, подобно любовното.
Аз имам едновременно много толерантно и много сериозно отношение към формите на изкуството. Хайку, Шодо и суми-е могат да бъдат чудесни арт терапевтични занимания (както всяка друга дейност, свързана с изкуствата), но могат да бъдат и високо изкуство – житейска настройка и път.
Неслучайно употребявам думата „Шодо“, а не „японска калиграфия“, защото Шодо не е просто красиво писане на йероглифи, както повечето хора мислят, а много по-дълбоко изкуство, с многобройни тънкости, правила и степени, в които само истински учител може да те въведе в дълбочина. Шодо се превежда „Пътят на писането“ или по-често и изразително „Пътят на четката“, подобно „Пътят на война (Бушидо)“, „Пътят на цветето (Кадо)“ или „Пътят на чая (Чадо)“. Както и при всяко друго изкуство и дейност предполагам, тук наистина важи Дзен поговорката „Ишин Деншин“ – предаването на опитност, умение пряко „от сърце/ум на сърце/ум“, от четка/ръка на четка/ръка.
От около пет години аз практикувам Шодо с японски сенсей, а от една година с японски сенсей от най-висок ранг – просто искам да навляза наистина дълбоко в това изкуство, както и в суми-е. След като придобиеш очи, умение и самокритичност – след много, много практика, можеш да откриеш свой автентичен свят на авторските интерпретации, да направиш танца и музиката на четката твой танц и музика. Всеки е свободен да импровизира, разбира се и по всяко време; философията и естетиката на Шодо и изобщо на източната четка е голямо богатство и за световното абстрактно изкуство, в което няма образност или писменост. Но, както казах, аз искам да вляза в дълбокото.
Между другото, що се отнася и до хайку, и до Шодо и суми-е, много хора у нас все още са на мнение, че това са далечни от нас (тях) форми на изкуство и поезия, че не са за нас, че само японци могат да пишат хайку и да практикуват Шодо. Но опитът на света показва друго. А и нима за изкуствата има граници? В днешно време освен че специфични изкуства се развиват и са обичани и извън родината си, формите на изкуство общуват помежду си и си влияят много по-интензивно от всякога.
Друга заблуда е, че хайку се пише лесно. Не е точно така. Хубаво хайку съвсем не се пише толкова лесно. Хубаво хайку, което не е само повърхност, но има и дълбочина – фина метафорика или символизъм, силна и „говореща“ образност, при това ненатруфена, сочеща отвъд обичайното значение на обикновените думи..
Същото важи и за Шодо и суми-е. Шодо артистът е посветил много от времето и постоянството си, за да може в една демонстрация от не повече от няколко минути да изрази себе си, своята емоция и умение – да танцува с четката. Неслучайно преди демонстрация или просто преди да изпълни своя важна творба, Шодо артистът се настройва (психически и душевно, и физически), вглъбява се (и се отваря към „вселената“), медитира, ако щете. Това, което направи на белия лист в последствие, е това, което е направил. Не може да го поправи, да го изтрие с гумичка, да го върне назад, както не можеш да върнеш времето назад. Естетически и технически е подобно и при суми-е. Тук се цени много повече усещането, че вятър духа в клоните на нарисувания бор или бамбук, отколкото „верността с оригинала“, детайлното изпипване на самия бамбук. Но и суми-е изисква много практика, опознаване на свойствата на четката, туша, хартията (може да се включва и цвят), техниката, която една уважаваща себе си творба би трябвало да изразява.
Мога да пиша и говоря още много за тези свои страсти, но никога няма да е достатъчно изчерпателно …
МЗ: Как Дао, този основен символ на будистката философия, кореспондира с вашия личен творчески път и мотивация? Разкажете ни малко за своята лична философия!
Венелина Петкова: Вече доста пъти споменах Дао (Път) … Съвсем простичко се надявам, че моята интуиция ме води по правилния път за мен. Иначе, в плана на философията и вярата, съм може би „екуменист“ в по-широк смисъл*: имам и уважавам както християнски, така и дзен ценности (който е по-скоро философия на съзнанието и опитност, отколкото религия). А също ми е много любопитен тибетския будизъм – неговата мистика и изследване на душата и сънищата. Макар че съм много далеч от науката, смятам също, че тя напредва по тези тайни, свързани с човешката душа и с „енергиите“ и дано е за доброто на всички.
И в крайна сметка, мисля че всички религии и вярвания имат общи корени, както личи от митологиите и видовете фолклор – имат толкова общи неща, въпреки различните си образности и езици. Освен това може да споделя, че съм пацифист – убедена съм, че между хората и народите конфликти са неизбежни, но не е неизбежна най-голямата масова лудост на човечеството – войната.
…
МЗ: Разкажете малко повече за обученията, които провеждате – кога, къде, в какъв формат? Какво ще научат вашите ученици, какъв опит ще придобият? Има ли специални изисквания, за да се запише човек за ваша практика – трябва ли да има умения или образователен ценз по изобразително изкуство, дизайн, литература, поезия?
Венелина Петкова: Да, от около година организирам практики по Източна четка (както обичам да я наричам) – Шодо и суми-е живопис. Обмислям да включа и хайку (подобно на моя творчески процес), но не бързам. Много съм благодарна на местата, които ме приеха досега за тези събития, защото нямам свое подходящо пространство за тях. На желаещите да се докоснат до тези изкуства не е необходимо нищо друго, освен желание, уважение, търпение към себе си и доверие.
Понякога е достатъчно и просто любопитство. Аз водя практиките по японски пример и метод, такъв, какъвто го практикувам с моя Сенсей и целя да се усъвършенствам занапред и да покажа всичко уместно за момента, на което съм способна. Най-важното за мен е хората да си тръгнат с „добро преживяване“. Не е лесно, защото техниките на тези изкуства изискват по-близък контакт и усещане за човека до теб, а на малкото арт практики засега идват хора както повторно, така и нови хора. Изобщо тези арт практики изискват доста енергия и подготовка от моя страна. Обявявам всички мои и съвместни събития в страницата си-арт дневник във Фейсбук: Veni’s Haiku Diary.
Освен това, от близо година съм част от екипа на Японски културен център, София, който си е поставил амбициозната цел да популяризира японски изкуства по автентичен и достъпен начин. Когато познаваш съмишленици е много по-лесно и насърчаващо.
А като член на Български хайку съюз, участвам и съм сред идейниците и организаторите на тематични събития и изложби (към Дни на японската култура в България, например). Това са културни дейности, в които се работи и в екип, и самостоятелно, и които изискват много отдаденост и доброволчество, за да се случат възможно най-добре. Надявам се да си заслужават за своите посетители и за бъдещи последователи на тези изкуства и форми на поезия.
*Екуменизмът по принцип е движение, концепция за обединителен процес между различните християнски църкви. Но в конкретния контекст В.П. има предвид една по-широка форма на „екуменизъм“, ако може така да се нарече – а именно форма на сближаване и взаимопроникване на хуманните и етични принципи на различни религии и философии на съзнанието.
