На 24 май с Геновева Ненова – човек, свързан с писмеността

Интервю с една творческа личност с вдъхновяваща изява в полето на калиграфията

автор на началната снимка: Найден Индрелийски ©

всички фотографии без изрично посочен автор са собственост на Геновева Ненова

Писмеността е повече от средство – тя е памет, ритъм и дух.
На 24 май – деня, в който честваме българската писменост и култура – разговаряме с Геновева Ненова: калиграф, преподавател, човек на буквите във всеки възможен смисъл.
С почерк, който съчетава древното и съвременното, тя ни припомня, че всяка буква носи жест, история и възможност за среща със самите себе си, в нашата по-възвишена версия.

МЗ: Как започна пътя ти към калиграфията – какво те привлече към това красиво изкуство?

Геновева Ненова: С времето осъзнах, че смисълът не е някъде далеч — той е в нас. Вградeн е дълбоко в корените ни, в паметта на рода. Моето име е Геновева — и в него се крие думата „ген“. Не вярвам, че това е случайно.

Калиграфията дойде при мен като спомен – неочакван, но траен. Спомен за баща ми — учител по математика, човек на точните науки, но с душа, която обичаше буквите. Пишеше красиво, с онзи почерк, който не се забравя. Може би точно тогава, без да го знам, буквите са се вкоренили в мен.

В миналото калиграфията е била част от педагогическото образование – естествена, уважавана, необходима. Днес я връщам там, където ѝ е мястото – при децата, при ръката, която се учи да изписва света.

Първите си уроци започнах на частно, докато с моето семейство пътувахме из различни страни. Не търсех учители – те сами се появяваха. Случайни ателиета се превръщаха в знаци. Калиграфията не беше просто умение – тя стана път, по който вървим всички заедно. Децата ми растат с нея. Тя е в дома ни, в разговорите, в почивните дни.

Буквите продължавам да търся в старите храмове – в църквите, в манастирите, сред стените, които пазят тишината на столетия. България е необятна в това свое богатство. Обичам да разговарям с монаси – разказват за ръкописите така, сякаш разгръщат душата на книгата пред теб. А буквите в тези книги са живи. Те не просто говорят – те шепнат, дишат, обгръщат.

Педагогиката е другата нишка, която минава през живота ми. Тя не е просто наука. Тя е начин на живот. Израснах в учителско семейство, между тетрадки, дневници и класни стаи. Оттам нося усещането, че всяка буква е врата – към знанието, към другия, към себе си.

И ето ме днес – между буквите, мастилото, дъха на стара хартия и любопитните детски очи. Това е моят път. И аз го вървя с благодарност.

МЗ: Кое е най-същественото, на което ръкописът и калиграфията могат да ни научат в дигиталната ера?

Геновева Ненова: Най-същественото в този път е, че той ни връща към тишината. В свят на бързи кадри и безкрайно „скролване“, мислите ни препускат. След няколко минути пред екран вече сме уморени – не телата ни, а умът ни.

Писането с мастило и перодръжка е не само красиво, то е лечебно. Докосва вътрешната ни тишина. Изчиства ума от излишното. Съсредоточаваме се само върху изписването на буквата. Пишем бавно, внимателно. Ръката има време да почива. Движенията следват ритъма на дъха. А дишането се успокоява. Не го забелязваме, но го усещаме — като вътрешен покой, като спряло време.

Нашите ръце са изумителни – те са връзката между човека и буквата, между мисълта и видимото. И когато пишем, ние не просто изписваме думи – ние изписваме себе си.

МЗ: Древните азбуки и писменост, върху които “стъпва” нашето съвременно писмо – какво усещане носи съприкосновението с тях? Разкажи ни накратко за  тази нишка между минало и настояще!

Геновева Ненова: Това писане носи особена увереност. Сила. Сигурност. Когато държиш перодръжката и виждаш как всяка буква се ражда под ръката ти, сякаш знаеш защо си тук. Знаеш какво правиш. Тези букви не са случайни – те са написани за теб. И от теб се иска само едно: да ги следваш, да ги пишеш.

От години не използвам химикал. Имам тази възможност – да избирам средството, чрез което оставям следа. И избирам мастилото. Защото в него има живот, дълбочина, истина. Не изпитвам удоволствие да пиша с химикал – липсва му духът, онзи мек съпротивителен допир с хартията, който прави всяка буква преживяване. Писането с перо е съзерцание. Завръщане. Памет.

МЗ: Какви истории ти разказват буквите  – като символи, образи, жест и ритъм?

Геновева Ненова: Писането с перодръжка е съзерцание. Завръщане. Памет.

Понякога буквите ме натъжават. Те носят тежестта на забравата. Пиша – и плача. Болката не е само лична, тя е паметна. Буквите страдат, защото сме се отдалечили от тях. Но друг път… ме въздигат до небесата. Толкова сила има в тях. Толкова дълбочина и ритъм. Обичам да живея с този ритъм. Сякаш всяка буква пулсира заедно със сърцето ми.

Всяка буква е част от нашия живот. Те не са просто знаци – те са „неразгаданите магьосници“. Разлиствам старите ръкописи и онемявам. Замирам. Понякога дори не мога да си представя в какви времена са били писани — с каква сила на дух, каква воля и упоритост е била нужна, за да бъдат изписани така. Ръкописите носят в себе си духа на труд и преданост, какъвто днес рядко срещаме.

Тези букви някога са били учени по съвсем различен начин – чрез търпение, чрез уважение, чрез сърдечно посвещение. Днес ги учим по друг път, но можем да се върнем. Да си ги припомним. Да ги преживеем отново.

МЗ: Разкажи ни повече за форматите на твоите обучения и като цяло: на  съприкосновение с хората, които искат да научат повече за калиграфията – кога, къде, какво предстои?

Геновева Ненова: Ако някой почувства, че иска да тръгне по този път – пътя на ръкописната буква, е добре дошъл!

През юни, юли и август, когато лятото разлиства Балкана, аз преподавам калиграфия в Троян – там, където буквите се раждат от тишина и вдъхновение. Това е най-хубавото време. Слушаме природата и пишем букви. Усещаме как всичко си идва на мястото.

През останалото време от годината съм в София. Работя с училища и университети, водя уроци, уъркшопи, лекции. Калиграфията влиза и в съвременния свят – като част от фирмени събития, тиймбилдинги и творчески срещи, където буквите помагат на хората да се свържат един с друг по нов начин.

Обикалям цяла България с ръкописна книга в ръце. За да я покажа. За да разкажа. За да напомня, че буквите са живи. И чакат да бъдат открити отново.

МЗ: Какво би искала да „напишеш“ с буквите си за бъдещето – нещо като лично пожелание към българската писменост и култура и към хората като цяло?

Геновева Ненова: Оставям едно тихо пожелание: Хората да намират време, да пишат красиво, да четат бавно и да говорят истински. Защото буквите имат сила – не само да казват, но и да помнят, лекуват, свързват.

 С мастило, с душа и с вяра пиша буквата „Д” – дόбро!

…

И накрая, няколко думи за завършек:

В дни като този си струва да си напомним, че писмеността не е само код – тя е култура, усещане, внимание.
А когато срещаме хора като Геновева, които ѝ вдъхват нов живот (отдавайки ѝ своя),  осъзнаваме колко жива и променяща може да бъде всяка буква.

Ако ви е любопитно да се докоснете до калиграфията или да разчетете древните символи с душа и сърце – разгледайте повече за работата и обученията на Геновева тук:

А вие? Имате ли своя любима българска буква – такава, която ви „говори“, разказва или просто ви стои красиво? Споделете я с нас!