Шопският светоглед в 5 фрази от моето детство
Отраснах на двора, с пра-баба ми – шопкинАта от с. Петърч, Софийско – Зоица Бонева. Раждана в самото начало на 20-ти век. Около 1900-ната. Отиде си от тоя свят когато бях на 19. Много видях, чух и научих от нея, макар че тя не беше въобще по приказките. Ама ‘ич!
Тя е майка на майката на моята майка. И лично за мен – най-близкото до майка, което изобщо някога съм имала.
А иначе – най-голямата в семейство с осем деца. Поради което – спряна от училище след трето отделение – за да се грижи и помага за отглеждането на малките си братя и сестри, въпреки настойчивите молби на нейния учител, който я е смятал за достатъчно интелигентна да продължи да учи … и си е направил труда за домашна визита в семейството й, където е лобирал (както се казва в наши дни) за нейното право да продължи да учи. Не е имало резултат от лобирането му – баба Зойка си беше останала с трето отделение, но това не пречеше всички да ценят и уважават личността й, мнението й, малкото думи, които изричаше…
Тя си отиде от тоя свят на около 87 години. Казвам ‘около’, защото точната година на раждането й не беше съвсем сигурна. Но не това е важното. Отиде си 20 дни след смъртта на прадядо ми Илия, нейния мъж, с когото бяха заедно от ранни младини. Той се разболя на късни години от някаква страрческа болест и около две месеца в края на дните си беше на легло. Тя не спеше, не ядеше, не лягаше – все в шетня покрай него. Придружи го с обилно внимание до сетния му час. Готвеше му, хранеше го, грижеше се за него като за бебе – денем и нощем. Той си отиде. Тя не пророни и сълза. Никой никога не я беше виждал да плаче. И този път така…
Но след като той предаде Богу дух, тя легна. Уж да си почине. Само за малко. И не стана повече от леглото. Не дойде дори до Бакърената, да го изпрати в последния му път. Уж беше много изморена и всички проявихме разбиране, та как иначе – беше шетала с месеци около него…
Но тя не стана повече от леглото.
Така, както си беше здрава – търчеше, шеташе, правеше всичко каквото може за него. И изведнъж – уморена. Не тъжна, не отчаяна, не ревяща, опяваща и размазваща сълзи и сополи…, не, просто изморена.
ШопкинАта Зоица си отиде точно 20 дни след мъжа си. Без изобщо да стане от леглото, след като легна на него веднага след смъртта му. Според медицинската диагноза – от множество по-малки и по-големи удари/инсулти, според човешките заключения – в изпълнение на единственото възможно за нея решение: да последва другаря си..
Аз бях на 19, студентка първи курс, … добре помня всичко. Не по чужди спомени, по мои собствени.
…
Това беше само предисловие. За да стане ясно за кого говоря.
От баба ми Зоица научих повечето фундаментални неща за живота. Затова и приех нейното име за псевдоним – тук и на много други места. Нямам никого от предшествениците си, за когото да милея така. Тя е моята прекрасна баба, която често ми се явява насън, за да ми каже нещо важно, същностно.. И я слушам, макар да съм много, много различна от нея във всяко отношение.
За мен тя е олицетворение на шопския морал, светоглед, начин на мислене – обран, семпъл, аскетичен… и човеколюбив – въпреки привидната сухота и безчувственост.. Мога да обобщя всичко в пет изречения. Така както тя ги изричаше – бавно, с тих глас, без многословия и излишен апломб.
1.Що си́ отчу́ваш, това че туриш на масата!
2. Нашо̀л, па зашо̀л (нашла́, па зашла́)!
3. Греота́ е, сѝне, немо̀й!
4. Има за сѝте, дѐца!
5. А-а, па ние с дѐдо ти обедва̀’ме! Че ядеш довечера, обѐдо свършѝ!
Е, кой разбрал – разбрал. Нито ще внасям контекст, нито ще превеждам от шопски. На литературен български така или иначе значението се губи (как например да преведеш ‘нашо̀л, па зашо̀л’, пък и защо)..
Иначе казано – тези послания могат да бъдат предадени само на шопски. Езикът на шопа превъплъщава неговия мироглед. А нашата памет за думите съхранява спомена за хората.
