От Витоша по-високо нЕма..
Епа нема, както ще ви каже Шопът от Софийско. И прав ще е. В рамките на града да имаш Черни връх с височина 2,290 м си е .. висота, откъдето и да го погледнеш..
А Витоша си беше като съставен елемент от града, години наред. Беше една обитаема, опитомена част от града. С лифтове, автобуси, удобства, ски писти и съоръжения, хижи, почивни станции и широк достъп. Тръгвала съм към планината в следобедните часове с идеята да стигна дотам и да се прибера преди тъмно. Като на една по-дълга, почти градска разходка. Не съм го възприемала като планинско приключение..
В наши дни нещата са различни. Но все пак Витоша си остава един от най-ценните ресурси на града. Не само защото близостта на планината не позволява никога в София човек да се чувства опържен още от сутринта, както е в десетки мегаполиси на същата географска ширина. Всеки, който се е будил някога в София, знае, че дори и в най-изнурителните юлски и августовски жеги, градът е прекрасен за утринен джогинг или за кафе на открито, а планинската хладина се усеща поне докъм 10:00! И не само в южните квартали.
Днес, след десетилетия на пълна и съзнателна разруха, Витоша е сравнително достъпна. Лифтовете са в несъстоятелност, ски-съоръженията, пистите, удобствата, .. опитомената планина като цяло – всичко това отсъства, но ..поне има автобуси. Тръгват на всеки петнайсет минути през уикенда – линия 66 – от Зоопарка, като се качва до х-л Морени (под Алеко). Линия 63 – от бул. Цар Борис III, като се качва до Златните мостове. Автобусите са удобни, нови и чисти. Приятно се пътува с тях.
Днес е събота, горе сме в десет. Времето е идеално за разходка – топло, без да е горещо; подухва умерен вятър, без да те отвява.. Пътеката по платото не е пренаселена, но цари приятно оживление. Десетки хора крачат и в двете посоки и ми се иска да вярвам, че и те, също като мен, възприемат маршрута като един паралелен на града – градски маршрут. Такъв, който предлага малини, къпини и чешми с вкусна витошка вода. Онази вода, дето не съм опитвала друга като нея никъде и .. макар с множество добавки, но .. все още тече от много кранчета в града и е най-най-вкусната вода на света, дори с добавките..
Връх Камен дел. Десетки накацали по скалите туристи в късната утрин, любуващи се на града долу. Място за кафе. Прибираме чашките, бъркалките, хартийките от захарта и всичко останало в раниците и продължаваме надолу, към хижи Тинтява и Средец (уви, обвити в разруха, все така). Оттам – към поляната на Момина скала.
Тази поляна е митична; тя сякаш съществува в отделно измерение, някакво безвремево̀.. Нищо не се е променило тук – нито тревите и цветята, нито дървените пейки и масички отпреди половин век.. Дървеното бистро също си е на мястото и имам усещането, че съм се върнала в детството. Изглежда непроменено.
Обядваме сандвичи на един от архаичните ансамбли от дървени пейки и масичка. Имаме измамното усещане, че сме се върнали в мноого далечната си младост. Всичко е толкова същото! Лично аз дори се чувствам в по-добра форма, по-силна, уверена и енергична отвсякога!
Припомням си моменти отпреди 40 години, когато съм минавала оттук; приятелите, които са ме придружавали тогава.. Дали и те са все така енергични и заредени с устрем? Дали и моето състояние е наистина такова, или е просто измамно, видимо отражение на една илюзия за възвърната младост, вирееща на това магнетично място?
Слизаме надолу и надолу, морени, вода, дървени мостчета, .. още една магична поляна – тази в близост до Златни мостове – и там всичко изглежда като извадено от машина на времето. Дори дървеното заведение отстрани на пътя си е на мястото, а като приближаваме – установявам, че е в процес на реновиране. Цялото е облепено с чисто нова дървена облицовка от планински тип, точно каквата трябва да бъде (борови дънери, разполовени). Изглежда че следващият път когато минем оттук, ще работи..
Автобусът на спирката ни чака. Смъква ни в града за нула време. За половин ден сме пребродили планината от изток на запад, наслаждавайки се на кафе с гледки, сандвичи с омайно зелено-ливадово и приятелската си компания. А също и на спомени от отминали времена. Една градска разходка в планината. Илюзия, облечена в реалност..
Обещаваме си да не оставяме Витоша да ни чака отново твърде дълго. Тя е част от града ни, а значи и от нас, софиянци, нали?!
